Бейт Дарас и Газа: Разказ между поколенията за борбата срещу изтриването
На този ден преди 76 години моето село на предците Бейт Дарас, ситуирано в северната част на Газа в Палестина, тогава под английския мандат, беше нападнато от евреи милиции. Накба, или ционисткото етническо пречистване на Палестина, към този момент беше почнало. Систематичното изтезаване, свирепост и убийства на палестинци от ционистки милиции, ориентирани към определяне на еврейска етнодържава в историческа Палестина, биха довели до експулсирането на минимум 750 000 палестинци.
Докато виждам геноцида, който се развива в Газа през днешния ден, не мога да не премислям върху ориста на моето село и моите предшественици. Точно както моите баба и дядо бяха изгонени от селото си като деца, техните потомци претърпяват същата контузия, защото се сблъскват с изселване, пострадвания и гибел в ръцете на същия геноциден ционистки план.
Голяма част от това, което знам за Бейт Дарас, идва от татко ми Рамзи Баруд, който посвети доста години на проучване и хроника на историята на нашето семейство и на Бейт Дарас.
Земите на нашето село са били обитаеми от епохи и са били очевидци на възхода и падението на разнообразни империи и ръководството на разнообразни завоеватели – от римляните до кръстоносците, до мамелюците и османците. Дългата му история беше отпечатана върху тази странна общественост, която през 1948 година имаше население от 3190 локални палестинци.
Бейт Дарас е бил дом на моите прародител и баба, Зайнаб и Мохамед, родителите на моя дядо Мохамед. Освен това беше дом на Мариам и Мохамед, родителите на баба ми Зарефа.
Зейнаб и Мохамед живееха отвън фермата си, където отглеждаха плодове и зърнени храни. Мохамед също беше ловък тъкач на кошници и постоянно пътуваше до палестинския пристанищен град Яфа, с цел да продава кошниците си на оживените остарели пазари.
Мариам и Мохамед също са били фермери и са изкарвали прехраната си от земята си. И двете фамилии имат своите корени в Бейт Дарас.
На 27 март ционистката милиция Хагана нападна селото с минометен огън от прилежащата ционистка колония Табия, убивайки девет селяни и изгаряйки реколтата. Ужасните истории за Накба към този момент бяха достигнали до Бейт Дарас и жителите се активизираха, с цел да защитят своята общественост.
Те събраха пари, с цел да купят пушки, като доста дами продадоха златото си, с цел да поддържат напъните на съпротивата. Малките сили на Бейт Дарас не можеха да се мерят с добре оборудваната, подготвена от Англия еврейска милиция, само че все пак те удържаха позициите си съвсем два месеца. „ Мъжете се биеха като лъвове “, сподели на татко ми Ум Адел, която беше младо момиче по време на Накба.
В средата на май Хаганата обкръжи селото, бомбардирайки го безсистемно. Това беше последната борба за Бейт Дарас. Ум Мохамед, който оцеля след офанзивата, разказа сцената на татко ми:
„ Градът беше бомбардиран и беше обграден от всички направления. Нямаше излаз. Те го обкръжиха всичко, от посока на Исдуд, ал-Савафир и на всички места. Искахме да търсим излаз. Въоръжените мъже [бойците на Бейт Дарас] споделиха, че ще ревизират по пътя за Исдуд, с цел да видят дали е отворен. ”
Бойците се върнаха от разузнаване на пътя и споделиха, че се е отворил проход за дами и деца, с цел да избягат. Но този откъс беше капан.
„ Евреите оставиха хората да излязат и по-късно ги наказаха с бомби и картечници. Паднаха повече хора, в сравнение с тези, които съумяха да бягат. Сестра ми и аз... започнахме да тичаме през нивите; падаме и ставаме. Сестра ми и аз избягахме дружно, хванати за ръка. Хората, които поеха по основния път, бяха убити или ранени, а тези, които минаха през нивите. Стрелбата падаше върху хората като пясък “, спомня си Ум Мохамед.
Дейвид Бен-Гурион, началник на Еврейската организация по това време, написа в дневника си, че ционистките сили са избили минимум 50 палестинци този ден.
Селяните, които не бяха убити, бяха прогонени. В навечерието на експулсирането си Зайнаб и Мохамед събраха някои неща от първа нужда, подготвяйки фамилното си магаре за прехода. Те споделиха нещо, което не знаеха, че ще бъде последно довиждане на скъпоценната им къща, която сами бяха построили.
Мариам и Мохамед също се приготвиха да си тръгнат. Мохамед беше взел оръжие, с цел да отбрани селото, а Мариам отхвърли да напусне без него. Болката от неуспеха да спре ционистките милиции тежеше тежко върху Мохамед, който последователно се разболя, до момента в който той и фамилията му си проправяха път от Бейт Дарас – той и Мариам вървяха пешком, а децата му, в това число двегодишната Зарефа, яздеха на върха магарето.
Избягвайки минометния и снайперския огън на ционистките милиции, двете фамилии стигнаха до това, което в този момент се назовава Ивицата Газа, с окървавени крайници от дългото вървене.
Те към този момент не са поданици на Бейт Дарас; те бяха станали бежанци в лагерите Bureij и Nuseirat в Газа, без нищо на името си. В допълнение към тяхната незаменима загуба, при опъването на палатката им в Газа, Мохамед, бащата на Зарефа, изпада в кома и умира малко по-късно. Той напусна моята прабаба Мариам, която отхвърли да се омъжи наново и се грижеше сама за децата си.
Докато моите баба и дядо, Зарефа и Мохамед, бяха положени преди доста години, огромна част от фамилията на Баруд остана в Газа, като им беше неразрешено от ционисткото образувание да се върнат в родовото си село, но прекараха живота си, мечтаейки за деня в Палестина ще бъдат освободени и ще се върнат вкъщи.
Това кътче от парадайса, което бяха принудени да изоставен, украсено със зелени хълмове и пасища, лозя и ароматни цитрусови горички и бадемови овощни градини, щеше да се трансформира единствено във фикция за нас, младото потомство.
Седем десетилетия след Накба на Бейт Дарас, потомците на първичните поданици са изправени пред още една. Вече съвсем шест месеца Израел води геноцидна акция, предопределена да „ довърши работата “, който беше почнал през 1948 година
От 7 октомври доста от тези потомци бяха избити при израелски бомбардировки и сухопътни нашествия. Докато тържествено си спомняме за офанзивите, които етнически прочистиха Бейт Дарас преди 76 години, ние скърбим за членовете на нашето семейство, които бяха убити неотдавна, от дребни деца, през майки и татковци, до скъпи членове на поколението Накба, които държаха на вярата за връщането им до края.
Насред брутални израелски бомбардировки и нашествия, личната щерка на Зарефа, моята вуйна, претърпя претърпяното от майка си, като беше принудена да избяга от вкъщи си в Карара дружно с децата си с малко повече от облеклата на гърба си.
>Историята на семейство Баруд не е неповторима. Приблизително 80 % от популацията на Газа се състои от бежанци от Накба, болшинството от тях още веднъж станаха бежанци от геноцида, осъществен от Израел, подкрепян от Съединени американски щати.
Лагерите Нусейрат и Бурейдж, където моите баба и дядо са прекарали детството си, влюбили са се и са основали фамилиите си, бяха значително унищожени. И тъкмо както хората от Бейт Дарас се съпротивляваха, хората от Газа през днешния ден също се надигнаха против този опит за завземане от ционистки заселници.
Докато сме очевидци на геноцида, разгръщащ се в Газа, живите прекарвания на нашите предшественици от Накба наподобяват доста по-близки. Седемдесет и шест години по-късно ние сме изправени пред непосредствената опасност от колониално изтриване тъкмо както те направиха преди всички тези години. Докато скърбим за загубата на доста членове на нашето семейство, нашият ангажимент и отдаденост към фантазията на нашите баба и дядо да се върнат вкъщи стават безпределно по-силни.
Въпреки че Бейт Дарас е останал ненаселен, откогато падна последният ни палестински боец, останките от домовете му и два самотни стълба на Голямата джамия, където дядо ми се е молил като момче, остават, нетърпеливо очакващи завръщането ни.
Когато това сладко събиране най-сетне се състои, ние ще възстановим джамията на Бейт Дарас с нейните истински бели колони, ще възкресим къщите й и ще засадим овощните градини и полета с локалните дървета и култури. Въпреки че животите на толкоз доста поданици на селото Бейт Дарас и техните деца и внуци бяха принудително отнети, ние ще вградим техния дух във всяка кална тухла, която бъде положена, до момента в който възвръщаме селото.
Възгледите, изразени в тази публикация, са лични на създателя и не отразяват безусловно публицистичната позиция на Al Jazeera.
