Бейт Дарас и Газа: Разказ между поколенията за борбата срещу изтриването
На този ден преди 76 години моето село на предците Бейт Дарас, разположено в северната част на Газа в Палестина, тогава под британския мандат, беше нападнато от евреи милиции. Накба, или ционисткото етническо прочистване на Палестина, вече беше започнало. Систематичното измъчване, жестокост и убийства на палестинци от ционистки милиции, насочени към установяване на еврейска етнодържава в историческа Палестина, биха довели до експулсирането на най-малко 750 000 палестинци.
Докато гледам геноцида, който се развива в Газа днес, не мога да не размишлявам върху съдбата на моето село и моите предци. Точно както моите баба и дядо бяха изгонени от селото си като деца, техните потомци преживяват същата травма, тъй като се сблъскват с изселване, наранявания и смърт в ръцете на същия геноциден ционистки проект.
Голяма част от това, което знам за Бейт Дарас, идва от баща ми Рамзи Баруд, който посвети много години на изследване и хроника на историята на нашето семейство и на Бейт Дарас.
Земите на нашето село са били населени от векове и са били свидетели на възхода и падението на различни империи и управлението на различни завоеватели – от римляните до кръстоносците, до мамелюците и османците. Дългата му история беше отпечатана върху тази странна общност, която през 1948 г. имаше население от 3190 местни палестинци.
Бейт Дарас е бил дом на моите прадядо и баба, Зайнаб и Мохамед, родителите на моя дядо Мохамед. Освен това беше дом на Мариам и Мохамед, родителите на баба ми Зарефа.
Зейнаб и Мохамед живееха извън фермата си, където отглеждаха плодове и зърнени храни. Мохамед също беше умел тъкач на кошници и често пътуваше до палестинския пристанищен град Яфа, за да продава кошниците си на оживените стари пазари.
Мариам и Мохамед също са били фермери и са изкарвали прехраната си от земята си. И двете семейства имат своите корени в Бейт Дарас.
На 27 март ционистката милиция Хагана атакува селото с минометен огън от съседната ционистка колония Табия, убивайки девет селяни и изгаряйки реколтата. Ужасните истории за Накба вече бяха достигнали до Бейт Дарас и жителите се мобилизираха, за да защитят своята общност.
Те събраха пари, за да купят пушки, като много жени продадоха златото си, за да подкрепят усилията на съпротивата. Малките сили на Бейт Дарас не можеха да се мерят с добре оборудваната, обучена от Великобритания еврейска милиция, но въпреки това те удържаха позициите си почти два месеца. „Мъжете се биеха като лъвове“, каза на баща ми Ум Адел, която беше младо момиче по време на Накба.
В средата на май Хаганата обгради селото, бомбардирайки го безразборно. Това беше последната битка за Бейт Дарас. Ум Мохамед, който оцеля след атаката, описа сцената на баща ми:
„Градът беше бомбардиран и беше обкръжен от всички посоки. Нямаше изход. Те го обкръжиха всичко, от посока на Исдуд, ал-Савафир и навсякъде. Искахме да търсим изход. Въоръжените мъже [бойците на Бейт Дарас] казаха, че ще проверят по пътя за Исдуд, за да видят дали е отворен.”
Бойците се върнаха от разузнаване на пътя и казаха, че се е отворил проход за жени и деца, за да избягат. Но този пасаж беше капан.
„Евреите оставиха хората да излязат и след това ги бичуваха с бомби и картечници. Паднаха повече хора, отколкото тези, които успяха да бягат. Сестра ми и аз... започнахме да тичаме през нивите; падаме и ставаме. Сестра ми и аз избягахме заедно, хванати за ръка. Хората, които поеха по главния път, бяха убити или ранени, а тези, които минаха през нивите. Стрелбата падаше върху хората като пясък“, спомня си Ум Мохамед.
Дейвид Бен-Гурион, ръководител на Еврейската агенция по това време, пише в дневника си, че ционистките сили са избили най-малко 50 палестинци този ден.
Селяните, които не бяха убити, бяха прогонени. В навечерието на експулсирането си Зайнаб и Мохамед събраха някои неща от първа необходимост, подготвяйки семейното си магаре за прехода. Те казаха нещо, което не знаеха, че ще бъде последно сбогом на скъпоценната им къща, която сами бяха построили.
Мариам и Мохамед също се подготвиха да си тръгнат. Мохамед беше взел оръжие, за да защити селото, а Мариам отказа да напусне без него. Болката от неуспеха да спре ционистките милиции тежеше тежко върху Мохамед, който постепенно се разболя, докато той и семейството му си проправяха път от Бейт Дарас – той и Мариам вървяха пеша, а децата му, включително двегодишната Зарефа, яздеха на върха магарето.
Избягвайки минометния и снайперския огън на ционистките милиции, двете семейства стигнаха до това, което сега се нарича Ивицата Газа, с окървавени крака от дългото ходене.
Те вече не са жители на Бейт Дарас; те бяха станали бежанци в лагерите Bureij и Nuseirat в Газа, без нищо на името си. В допълнение към тяхната незаменима загуба, при опъването на палатката им в Газа, Мохамед, бащата на Зарефа, изпада в кома и умира малко след това. Той напусна моята прабаба Мариам, която отказа да се омъжи повторно и се грижеше сама за децата си.
Докато моите баба и дядо, Зарефа и Мохамед, бяха положени преди много години, голяма част от семейството на Баруд остана в Газа, като им беше забранено от ционисткото образувание да се върнат в родовото си село, но прекараха живота си, мечтаейки за деня в Палестина ще бъдат освободени и ще се върнат у дома.
Това кътче от рая, което бяха принудени да напуснат, украсено със зелени хълмове и пасища, лозя и ароматни цитрусови горички и бадемови овощни градини, щеше да се превърне само във фантазия за нас, младото поколение.
Седем десетилетия след Накба на Бейт Дарас, потомците на първоначалните жители са изправени пред още една. Вече почти шест месеца Израел води геноцидна кампания, предназначена да „довърши работата“, който беше започнал през 1948 г.
От 7 октомври много от тези потомци бяха избити при израелски бомбардировки и сухопътни нашествия. Докато тържествено си спомняме за атаките, които етнически прочистиха Бейт Дарас преди 76 години, ние скърбим за членовете на нашето семейство, които бяха убити наскоро, от малки деца, през майки и бащи, до скъпи членове на поколението Накба, които държаха на надеждата за връщането им до края.
Насред брутални израелски бомбардировки и нашествия, собствената дъщеря на Зарефа, моята леля, преживя преживяното от майка си, като беше принудена да избяга от дома си в Карара заедно с децата си с малко повече от дрехите на гърба си.
>Историята на семейство Баруд не е уникална. Приблизително 80 процента от населението на Газа се състои от бежанци от Накба, мнозинството от тях отново станаха бежанци от геноцида, извършен от Израел, подкрепян от САЩ.
Лагерите Нусейрат и Бурейдж, където моите баба и дядо са прекарали детството си, влюбили са се и са създали семействата си, бяха до голяма степен унищожени. И точно както хората от Бейт Дарас се съпротивляваха, хората от Газа днес също се надигнаха срещу този опит за завладяване от ционистки заселници.
Докато сме свидетели на геноцида, разгръщащ се в Газа, живите преживявания на нашите предци от Накба изглеждат много по-близки. Седемдесет и шест години по-късно ние сме изправени пред непосредствената заплаха от колониално заличаване точно както те направиха преди всички тези години. Докато скърбим за загубата на много членове на нашето семейство, нашият ангажимент и отдаденост към мечтата на нашите баба и дядо да се върнат у дома стават безкрайно по-силни.
Въпреки че Бейт Дарас е останал необитаем, откакто падна последният ни палестински воин, останките от домовете му и два самотни стълба на Голямата джамия, където дядо ми се е молил като момче, остават, нетърпеливо очакващи завръщането ни.
Когато това сладко събиране най-накрая се състои, ние ще възстановим джамията на Бейт Дарас с нейните оригинални бели колони, ще възкресим къщите й и ще засадим овощните градини и полета с местните дървета и култури. Въпреки че животите на толкова много жители на селото Бейт Дарас и техните деца и внуци бяха насилствено отнети, ние ще вградим техния дух във всяка кална тухла, която бъде положена, докато възстановяваме селото.
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
